Беше тих, есенен ден. Лятото си бе отишло. Стоях сама в парка, обградена единствено от вековни дървета, които ме прегръщаха с клоните си. Сенките им бяха величествени. Вятърът развяваше косите ми и ми шепнеше с нежния си глас: „Пожелай си, пожелай си…” Слънцето залязваше, далеч зад склона, последният му лъч се огледа в прелитащо до мен листо, окъпано от багрите на есента. Цветът му бе различен от този на останалите листа-зеленият цвят почти липсваше, кафявият бе блед, а жълтият наподобяваше злато-сякаш слънчевият лъч го бе позлатил. Вятърът в този момент отново ми прошепна: „Вземи го, пожелай си! , но този път тонът му бе заповеднически. Стреснах се от звука и инстинктивно грабнах листото с ръка, изплашена да не ми избяга. Първото, което ми дойде на ум, това изрекох-„Искам да стана невидима, само за един ден, за да променя хората, живота им и света, в който живея”- тъкмо довърших мисълта си и листото сякаш се изплъзна от ръката ми и отлетя към далечната небесна шир. Дълго го следях с поглед, докато не изчезна съвсем, отиде си заедно със залеза на слънцето, така магически, както се и появи пред очите ми. А аз не повярвах. Не повярвах нито на вятъра, нито на листото и се прибрах все едно нищо не се е случило. Вечерта си легнах и всичко си бе обичайно, промяна нямаше. До сутринта, когато се събудих от първия слънчев лъч, излязох от вкъщи, а никой не ме забеляза, не чу думите, въпросите ми, не отговори на поздрава ми дори продавачката, от която си купувах закуска всяка сутрин, съответно не закусих, а в първия час в училище получих неизвинено отсъствие, тъй като никой не забеляза, че съм там, никой не чу гласа ми. Тогава се усмихнах, зарадвах се, че листото е сбъднало желанието ми и че съм станала невидима. Казах си: „Това е твоят ден, нямаш време за губене! Върви и помогни.” И излязох тичешком от стаята, напуснах района на училището, днес не беше време за учене, а за работа. Трябваше да изпълня плановете си, за които мечтаех отдавна. Да направя по нещо добро за всеки нуждаещ се. Днес беше моят шанс, моят ден.
Първата ми работа бе да се телепортирам в банката. Влязох в системата и пренасочих сумите от безбожно пълните сметки на заможни бизнесмени, които дори не знаеха с какви средства разполагат, тъй като това бяха все пари на народа-на съвестни граждани, които работеха за жълти стотинки, но често и почтено и с труда си печелеха недостатъчно, за да изхранят семействата си. Пратих парите на тях, те се ги бяха спечелили честно и заслужили. Пренасочих средства от богаташките сметки и за старческите домове, домовете за сирачета, болниците, в които бедни хора и деца се бореха за живота си, а не им достигаха пари за лечение. Взех достатъчно и в себе си и раздадох пари на всеки скитник, просяк и бездомник. Оставях им ги тайно, а след това се наслаждавах на блясъка в очите им и радостта, че ще могат да си купят парче хляб, за да преживеят и този ден. Тайно дарих пари и на приютите за изоставени животни, закупих храна и нахраних всяко куче и коте, които срещнах. Освен невидима бях придобила и способността да се телепортирам и така успях да посетя много места в България за броени часове. Чувствах се като Робин Худ. Този ден аз бях Робин Худ и усещането бе невероятно. Знам, е не е хубаво да вземеш, но щом е, за да дадеш и помогнеш на хората в безизходица-за мен не бе грешно. Чувствах се невероятно удовлетворена, гледайки блясъка в очите на хората, изпаднали в безизходица и загубили жаждата си за живот. А днес всички грееха от щастие и всички имаха. Най-странното е, че ограбените богати дори не забелязаха липсите, тъй като имаха в изобилие, дори не можеха да похарчат това, с което разполагат, а същевременно имаше хора, които умираха от глад и скитаха боси и голи по улиците.
Вече бе станало обед, знаех, че времето ми изтича. Бях помогнала доста, но осъзнавах, че всичко това ще е временно и че утре нещата ще се върнат постарому и това ме натъжи. Седнах на една скала, загледах се в морето и се замислих. Какво бих могла да направя, за да променя света, за да помогна задълго, а не за ден. Ами ако утре пак стана видима? Всичко щеше да се върне по старому и пак да има бедни и богати, щастливи и нещастни…не може да продължава животът така. Нужна е промяна, но каква?! И как да се случи…Дълго гледах замислена морето, а слънцето почти залязваше, отивайки си чертаеше златна пътека в морето. Вече се бях отчаяла, чувствах се безсилна и слаба. Точно в този момент видях златиста чайка, която ме се появи сякаш от залязващото слънце и пристъпваше бавно към мен, вървейки по слънчевата морска пътека, която ставаше все по тъмно златиста. Когато бе поти на една ръка разстояние от мен златната чайка проговори: „Не се отчайвай, имаш време до сутринта, не се отказвай, продължи.”, разпери крилата си и отлетя, сля се със залеза и се загуби в морската шир, която точно в този миг се сля в небето и придоби розово-лилави нюанси. Слънцето изчезна от хоризонта. А аз вече вярвах, вярвах м листото, във вятъра, в чайката, в магията и в себе си. Умът ми се избистри. Започнах да разсъждавам на глас: „Да видим, какво сторих до тук-взех от богатите и раздадох на бедните, но…да кажем че това е кражба, а тя е незаконна, а обратното на беззаконието е …. Точно така – ЗАКОНА! Трябваше да се променят законите. Сякаш изведнъж получих просветление и се зарадвах от идеята, която ме осени. Веднага щях да се телепортирам и да променя всички закони, но… нали хората си оставаха същите, те щяха да помнят, че е било друго и щяха да го променят отново….Какво тогава?! Обратното на паметта е забравата-трябваше да направя така, че те да забравят какви са били и да станат други, различни, добри.” Усмихнах се на себе си. Тук вече наистина щеше да ми трябва магия, но аз вече вярвах в нея и знаех, че я има, а за този, който вярва-няма невъзможни неща. „Измислено-време е за действие!”-казах си и тръгнах смело напред. Бе дошло време за промяна. Речено-сторено. За няколко часа законите бяха пренаписани и всички хора имаха равни права, равни заплати, животът им от тук нататък щеше да е равноправен-вече нямаше да има бедни и богати, всички щяха да разполагат с равни блага. Остана само магията, забравата, промяната…а вече се зазоряваше, времето ми на невидимост изтичаше. Бях се телепортирала на най-високата точка в близката планина и легнала се наслаждавах на звездите, мислех си как да довърша започнатото, за да стане светът по-добър…В този момент видях как една от звездите се движи, виждах я все по ясно, с невидима скорост напускаше тъмното небе. Скочих веднага, това беше падаща звезда, а падащите звезди сбъдваха желания. Сега бе момента. Затворих очи и си пожелах: „Нека хората да забравят-какво е било, какви са били. Нека на сутринта всички се събудят по-добри от преди.” Отворих очи и в този миг падащата звезда падна в низината на склона и се разби на хиляди парчета. Навред всичко заблестя и се озари със златна светлина. Тогава си спомних за златното листо и златната чайка. Звездата не каза нищо, просто се разби на парчета. Погледнах към луната, която залязваше и скоро щеше да изгрее първото октомврийско слънце. А тя – луната сякаш ми се усмихна и ми намигна, шеговито с очи. Това е последното, което си спомням и …се събудих. Сън ли бе или истина не зная, нищичко не си спомням от преди. Само знам, че сега всички хора по-света са добри и живеем все едно сме в РАЯ.
А аз, не, определено не съм невидима.
